Старите неща... една риза, забравена в гардероба.
Една снимка скрита между страниците на книга.
Един пръстен...
Една роза...
Едно ухание...
Един спомен...
Нужно е нещо съвсем малко... и после всичко се връща. Спомените, чувствата, усещанията... всичко! И ти идва така изневиделица, че ти дори не го усещаш. То просто те поглъща като водовъртеж и те запраща на съвсем различно място. Толкова време си крила тези неща, старателно си ги прибрала на места, където не би погледнала никога, но ето че те се появяват и ти напомнят за това което е било, напомнят ти за Него. Минали са месеци, години, но ти го помниш толкова добре. Помниш начина по който Той се усмихва, гласът му, дрегите му, и сега ти липсва още повече от преди. Защото зане, че вече никога няма да го видиш, никога няма да говорите, да се смеете задено. Няма да можеш да му изплачеш болката си, няма да можеш да споделиш с него щастието си. Толкова време мина, света продължи, а ти сотана някак застинала във времето, защото Той ти липсваше толкова много. Защо ако продължиш идва нова болка, непоносима, режеща, която пронизва сърцето ти и пищи в душата ти. Болката от липсата, празнината, която Той е оставил в теб и нищо вече няма да може да я запълни.  
Но ето че един хубав ден ти си позволи да напарвиш една крачка напред, после втора и трета. Тръгна напред без него. Намери отново щастието от живота. И всичко беше добре...
Докато не намери тези стари неща. Стари спомени зарити в тъмното кътче на съзнанието ти, там където не можеш да ги стигнеш, там където няма да ти навредят. Защото всички казват, че занят какво изпитваш, и всички занят какво е да загубиш скъп човек и всички ти бяха казали да продължиш. Но никой не ти бе казал какво да правиш когато спомените се завърнат и осъзнаеш, че липсата винаги си е била там и винаги ще бъде. Ти притискаш неговата риза до себе си, само за да усетиш аромата й, за да си спомниш още повече. На моменти толкова те се трах, че можеш да забравиш. Сега спомените са единственото нещо, което те свързва с него. Спомените и всички тези стари неща. Някой беше казал, че трябав да ги хвърлиш. Но как можеш да направиш нещо толкова жестоко? Та те са били Негови. Не можеш дори да си помислиш да ги хвърлиш. И всичко е черно. Ивсичко е мрак. А ти си някъде там сред мрака и се опитваш да се пребориш с това което чувстваш. Само за да разбереш, че си безсилна и не можеш да промениш станалото. Вече и сълзите ти не помагат, само мъката е останала да ти прави компания. 
И така... до края.